Седя в колата пред поредния кръжок и чакам. По радиото някой казва нещо, аз не го чувам, защото в главата ми тече друг списък: английски във вторник, плуване в четвъртък, проверката по математика в петък. Детето слиза, маха ми и влиза, а аз оставам с едно тихо неудобство. Кога точно реших, че всичко това е нужно? И на кого всъщност му трябва.
Кога „добре“ престана да бъде достатъчно
Помня времето, когато „детето се справя добре в училище“ беше нормално изречение. Днес рядко спира дотам. След оценките идва спортът, после музикалният инструмент, после нещо, което да „развива“, после нещо, което да изпъкне в бъдеща кандидатура, за която още не сме се сетили да се притесняваме.
Постиженията спряха да бъдат за училище. Станаха за всичко.
Признавам, че го правя и аз. Миналата есен видях, че сряда следобед в графика на детето стои празна. Никакъв кръжок, нищо. И вместо да се зарадвам, се хванах да търся с какво да я запълня. Един свободен следобед ми заприлича на пропуск, който трябва да се поправи. Чак после се запитах за кого е този следобед.
Тук е лесно някой да каже: „Това винаги го е имало. Родителите винаги са искали повече за децата си.“ Вярно е. Но „винаги го е имало“ и „става повече от десетилетия“ не са едно и също нещо. И точно второто числата започват да показват.
Какво казват числата
През 2019 г. двама изследователи, Curran и Hill, публикуват мета-анализ в *Psychological Bulletin*. Събират 164 проучвания, общо 41641 студенти от САЩ, Великобритания и Канада, и питат прост въпрос: „Rасте ли перфекционизмът при младите между 1989 и 2016 г?“
Расте. И най-много се вдига един конкретен вид.
Но не всички видове еднакво. Най-малко се е покачил този, насочен към себе си — желанието аз самият да съм безгрешен — с около 10%. Малко по-осезаемо, с около 16%, се е вдигнал перфекционизмът, насочен към другите — искането те да са безупречни. А най-рязко, с цели 33%, е скочил най-вредният психологически вид: социално предписаният перфекционизъм, усещането, че другите искат да съм безгрешен.
*Източник: Curran и Hill, 2019, Psychological Bulletin. Мета-анализ на 164 извадки / 41641 студенти. Бележка: измерено при студенти, не при деца.*
„Социално предписан перфекционизъм“ звучи академично, затова да го кажа човешки. Това е усещането, че светът наоколо очаква да си безгрешен. Не че човек иска да е добър, а че усеща как другите няма да го приемат, ако не е. Точно този вид е скочил с една трета. И точно той е свързан с най-много тревожност.
Едно нещо да е честно казано: тези студенти не са деца и не са българчета. Измерването е при млади хора в три англоезични страни. Затова не мога да твърдя, че български деца са станали с 33% по-перфекционистични. Нямам такова число.
Какво имам за България – изследването PISA 2022. Там 19% от петнайсетгодишните казват, че не са доволни от живота си (средното за ОИСР, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, е 18%, и тенденцията се влошава). А в по-ранното издание на същото изследване, PISA 2018, измерено на световно ниво, 55% от учениците споделят, че се притесняват силно преди тест дори когато са се подготвили. При момичетата е 64%. Картината не е само американска.
Откъде идва натискът
Лесно е да се разкаже това като история за лоши родители. Не е такава.
Натискът почти никога не идва от лош умисъл. Идва от любов и от страх: искаме на детето да му е добре, страхуваме се от свят, който ни изглежда несигурен, и записваме още един курс, защото „за всеки случай“. Точно затова е толкова трудно да го видим. Изглежда като грижа, защото е грижа.
Числата го потвърждават. В проучване сред 6500 родители за книгата *Never Enough* („Никога достатъчно“, 2023) Jennifer Breheny Wallace открива, че 75% от родителите се чувстват лично отговорни за успеха на детето си, 83% усещат, че ги съдят според това колко добре се справя то, а 87% искат днешното детство да е по-малко стресово. Родителите не са вън от капана. Те са вътре, заедно с децата.
Натискът има и часове, и тяло. В проучване на Challenge Success от 2013 г. (Galloway, Conner и Pope, n=4317) ученици в силни училища имат над 3 ч домашни на вечер, а 56% посочват домашните като основен източник на стрес: умора, главоболие, недоспиване.
Това, което запълненият график изтласква, най-често е най-простото: обикновената свободна игра. А тя не е губене на време. През 2018 г. Американската академия по педиатрия публикува доклад със заглавие „The Power of Play“ („Силата на играта“), в който заключава, че точно неструктурираната игра помага на детето да се справя със стреса. Препоръката им към лекарите звучи почти като шега, но не е: да „предписват игра“ на профилактичните прегледи, наравно с другите съвети за здраве.
Психологът Peter Gray проследява и обратната посока. През последния половин век свободната детска игра рязко е намаляла, а в същото време тревожността и депресията при децата са се покачили (American Journal of Play, 2011). Gray не твърди, че едното просто причинява другото [*], но връзката е достатъчно последователна, че да я приемем насериозно. Чрез играта детето се учи да решава само, да се разбира с другите, да понася, че не всичко става както го иска. Празният следобед, който бързах да запълня, може би вършеше точно тази работа.
Ето къде историята се обръща.
Бихме предположили, че децата, които „печелят“ (тези в силни училища, с пълни графици и добри резултати), са най-защитени. Изследванията на Suniya Luthar казват друго. При тийнейджъри в училища с високи постижения тревожността, депресията и злоупотребата с вещества се срещат около 2 до 3 пъти по-често от средното за страната.
През 2018 г. доклад на Robert Wood Johnson Foundation (Geisz и Nakashian) изрежда средите, които застрашават благополучието на тийнейджърите. В същия списък с бедността, травмата и дискриминацията стои и „прекомерният натиск за успех“. Групата, която мислим за най-защитена, се оказва назована до групите, за които инстинктивно се тревожим.
Има и втори, по-тих слой. Проучване на Making Caring Common (Harvard, 2014) пита над 10000 деца какво според тях ценят родителите им. Около 80% отговарят, че родителите им държат повече на постиженията или на щастието, отколкото на това детето да е грижовен човек. Тоест каквото казваме на глас и каквото стига до децата, невинаги съвпадат.
И така
Не пиша това, за да добавя още един повод за вина. Вината е последното, от което някой родител се нуждае.
В *Never Enough* Wallace връща една стара дума от социолога Morris Rosenberg: „mattering“, усещането на детето, че значи нещо за хората около него заради това кое е, отделно от това какво постига. Не като лозунг, а като тиха проверка. Дали детето усеща, че ще го обичаме и без медала.
Моят извод не е да спрем да искаме доброто на децата. Това няма да стане, нито трябва. По-скоро да забележим момента, в който посланието тихо се обърна: от „искам да си добре“ към „искам да си най-добрият“. Двете звучат почти еднакво. Не са.
Не мога да изключа този натиск, нито да го обявя за враг. Но мога да го хвана в момента, в който започвам да го предавам на детето. Понякога е достатъчно само да усетя ръката си върху календара и да не я сложа върху празната сряда.
